Душа моя!
Отърси се от есенната тъга и се превърни в китна зелена градина. Нека птички да пеят сред листата ти и пеперуди да кръжат над теб. Бъди клокочещ извор и всички жадни души да се втурнат към теб, за да утолят жаждата си… Стопявай се като свещ, но залей със светлина всичко край теб така, че тези, които се захласнали в ужас по лунната нощ, в миг да се обърнат и да се влюбят в теб. Притисни в топлата си гръд хората така, че дори онези, които се страхуват от твоя гняв, без колебание да се хвърлят в твоите обятия. Щедро раздай всичко, с което Всевишният те е дарил, защото знайно е, че великодушието и щедростта е единствената и неразгадана формула, която доближава човека към Всевишния Аллах и Дженнета – рай. И ако можеш да въведеш тази формула в душата си и се възползваш от нея, дори най-грубите и закоравели души, чието основно занимание се състои в подхранване на омраза и вражди, да съставят дълги редици от чакащи да влязат в твоята орбита…
Ти трябва да бъдеш винаги като облаците и да възпираш парещите лъчи на слънцето, след което като проливен дъжд да се излееш върху горещите сърца, за да ги разхладиш. Ако това не можеш, заръми като лек пролетен дъждец над поля и градини, над гори и лозя, за да погалиш засъхналите и жадни за благодат души. Ти трябва да бъдеш извор прохладен, към който да се втурнат от всички страни, за да налеят стомните си от твоите води благодатни, а жадните за срещи души да намерят утеха за душите си в теб. Когато отвориш уста и проговориш с вдъхновението на душата си, да засъхнат мастилата в перата на ловците на мъдрости, а най-чистите помисли, които украсяват страниците на книгите им, да се превърнат в песнопение за духовници. Тогаз, когато те точат кинжалите на гнева, омразата и ненавистта, нападат всеки, рушат и развалят всичко край тях, ти трябва да бъдеш най-добрият защитник на унижените и онеправданите, на бездомните и безропотните, и дори на най-гневните души. И то така, че никой да не се разочарова от твоята закрила…
Дори към най-упоритите глави, които след като са разрушили всички мостове, които ни свързват помежду ни, както го правят в наши дни, ти трябва да изградиш духовни пътища и мостове от обич, снизходителност и сърдечност и да се стремиш да достигнеш всяка възможна точка, като се стараеш никога и в никакъв случай да не затънеш в тресавището на отмъщението и да отвръщаш на удара с удар. Дори да умреш, ти трябва да изпълниш онова, което изисква от теб твоят мюсюлмански характер и всеки камък, хвърлен по теб, да превърнеш в светлина като метеорите, които, врязали се в земната атмосфера, пламват, стопяват се, но оставят светла диря!
Ти трябва да укротиш всички диви крясъци, които се издигат край теб, да ги превърнеш в букети от обич и в никакъв случай да не отваряш дума за разбитите пътища и за разрушените мостове, за да не съживиш вирусите на омразата и гнева, принадлежащи към миналото!
Това е пътят на пророците и най-здравият мост по пътя, който води към зрелостта и мъдростта на човека. И знай, че никой досега, който е вървял по тоя път не се е спъвал. Нещо повече, не е променял и поведението се пред какви ли не там грубости и вулгарности. Всъщност ако човек осъзнава своето предназначение като такъв, то никаква омраза и гняв, никакви грубости не биха могли да променят посоката на мисълта му, както и неговото поведение. А и не бива. Вярно, има такива мюсюлмани, които при сблъсъка с най-малкия камък, който ги е спънал, променят пътя и посоката си, но това са млади, неукрепнали още души, чиито буйни вълни все още не са се укротили. Аз не смятам, че подобни невъздържани души са в състояние да дадат нещо на другите. Поведението на такива при различни случаи е да побързат да откликнат и отвърнат на удара с удар и да вдигат шум до небесата като тъпана, по който удрят. И струва ми се, че това е една от най-важните причини за дрязгите и караниците между хората…
Скромността, смиреността и въздържанието са неизменни черти на зрелите, помъдрелите хора. Каквито и да са условията, тези хора винаги са дълбоки като небесата, безбрежни като океаните, внушителни и непоклатими като планините и скромни като земята. Те не се влияят от онова, което става край тях, нито изпадат в кризи от съприкосновение с различните неща, нито пък свеждат глави пред бурите. Напротив, те са достъпни като земята и добри с всеки. Те са като златото, утаено на дъното на потата с разтопения метал. Те не променят същността си дори като попаднат в мартеновите пещи, които стопяват и гранита. Те са изгаряли така, че повече не се влияят от никакъв огън, не се прекланят пред никакъв пламък. Та кой би тръгнал отново пепелта да запали и чистото злато повторно да претопи?
