Имаше една известна със сълзите си личност, която бе преследвана и от медиите. Очите му се подуваха като юмруци от непрекъснато проливане на сълзи. Организирана бе вечеря, на която група колеги журналисти се срещнахме с тази личност. Всички се интересуваха от различните му качества. Някои бяха любопитни как толкова много хора вървят след човека с насълзени очи и с навлажнена кърпичка. Други си мислеха дали този мъж, който не се е женил, се е влюбвал. Трети се питаха какви цели преследва той с отворените от последователите му училища.
Тези въпроси абсолютно не ме интересуваха. Аз бях любопитен за името, чието отражение долових в сълзите му.
„Нека аз да не дойда”, рекох на колегата, който организираше вечерята и добавих: „Ако дойда, ще го разплача!”
„Хайде, колега, може ли така, пък и най-вероятно не би се разплакал пред толкова много журналисти.”, отвърна той. Отидох. Всеки зададе въпросите си в зависимост от любопитството, маниера, професията, благоприличието си. Дойде и моят ред.
„Извинявам се, но мога ли да Ви задам един личен въпрос?”, рекох.
„Но моля ви се, заповядайте”, отговори той.
„Какво има между Вас и достопочтения Хамза?”[1]
Забелязах, че за миг той се разтърси и разтрепери. Изведнъж изражението на лицето му се промени. „Аз много обичам Хамза!”, рече той и още на първата сричка започна да плаче. Всички се учудиха. Колегите ми, които имаха информация за достопочтения Хамза от филма „Посланието” или от онова, което са чували за него и които в онази вечер не научиха нищо повече от това, което знаят, започнаха да се интересуват откъде съм знаел, че този въпрос ще го разплаче, а не от това, защо той се потресе, чувайки това име.
Аз имах отговор на въпроса от къде, но не знаех защо. Ако знаех и аз щях да имам надути като юмруци очи. Бих бил безразличен към всичко, към средата, в която се намирам, към намеренията, любопитството, писанията на събеседниците ми, към ироничните интернет страници. Бих плакал до последен дъх, без да обръщам внимание на нищо и никого!
Аз не зная отговора. Само мога да чувствам и да се възхищавам.
Още нещо…
В класовете на отворените почти във всички страни по света училища, които съм посетил, в които учат деца от различни раси и пеят песни на моя език, изпълняват моя национален химн, играят моя народен танц халай, подскачат с нашата игра колбастъ, винаги срещам сълзите на онази личност.
Виждам, че всяка сълза, която капе от очите на въпросната личност при споменаване името на най-храбрия мъж в историята Хамза, се е превърнала в една тухла в тези училища. Разбирам, че всъщност тухлите, с които са иззидани стените на училищата са по една капка сълза. Моето чувство ми подсказва, че това, което аз виждам, го вижда и Хамза.
Чувствам, че преди онази личност да спомене името на Хамза, той цитира неговото име. Усещам, че онези сълзи, които ние омаловажаваме, като не можем да им припишем никакъв смисъл, наблюдавайки Истанбул с незрящите си очи, се проливат от очите на поставения в пантеона на мъчениците в Ухуд Хамза.
Не зная…
Ако знаех, бих искал да плача вечно!
„Мъжете не плачат!”
Но ето как плачат истинските мъже!
Нека е празник за онези, които могат да плачат така!
[1] Хамза – чичо и сподвижник на Пророка на исляма.
