Истинският вярващ, от една страна, трябва да вярва, че с благоволението и милостта на Всевишния може да се справи с всяко препятствие, а от друга страна, трябва да съзнава, че неговата същност има нужда от останалите хора, че неговите човешки достойнства могат да се проявят с подкрепата на околните и никога да не счита себе си за по-достоен от другите. Когато му бъде предложен пост или престижна работа, той не я приема веднага, а търси човек, който ще бъде по-достоен за тази задача и когато го открие, посочвайки го съумява да предложи ближния си.
Никога не смята, че заслужава отреденото му място и винаги търси начини да бъде по-полезен. Не се задоволява с наличните си знания, а осъзнава че неговото обучение ще продължи до смъртта му, затова чете и търси нови хоризонти. Никога не смята за достатъчно своята приближеност към Всевишния и се стреми всеки миг да бъде по-близо до своя Създател. Да, вярващият е човек, който не намира за достатъчно това, което е направил, винаги търси как може да бъде по-полезен и казва: „Няма ли още?”
Затова, когато на такъв човек бъде предложен важен пост или отговорна работа, ако той е с характер, искрен и мисли за народа си, винаги търси по-добра алтернатива. Ако открие някого, с удовлетворение казва: „Задачите трябва да се дават на достойните хора, затова отидете и предложете този пост на друг.” Това е поведение на мюсюлманин и откроява още повече неговата висока стойност.
Човекът с характер е далеч от мисли като: „Само аз мога.” Дори и да възнамерява да използва услугите на другите, за да постигне определена цел, той не набеждава останалите и не плете интриги. Дори изразява своите слабости и недостатъци и предлага на негово място да застане уравновесен и спокоен човек, който ще успее да работи по-добре от самия него.
Тези достойни постъпки са част от характера на мюсюлманина.
От друга страна човекът е социално зависимо създание. Той може да открие своята човечност благодарение на останалите. Този, който се откъсне от обществото, който не приема мнението на другите, който се стреми да наложи своята воля над останалите и казва: „Аз нямам нужда от никого”, върви напразно.
Умният човек уважава мненията на останалите и се възползва от тях. За да постигне определена цел непременно се съветва с някого. И Пророка Мухаммед е наставлявал своята общност, че ако желаят да получат спасение и да се развиват, трябва да се съветват: „Този, който се съветва, никога не губи.” И въпреки че самия той е дарен с висш разум и откровения, се съветвал със сподвижниците си за всяко нещо.
За съжаление днес хората се отнасят с пренебрежение към религията, не чувстват духовна потребност от нея и умовете им са объркани. Много от хората не се стремят животът им да преминава в рамките, начертани от Исляма. За съжаление религията вече не е на първо място за тях и отношението им към нея е безразлично. Днес има нужда от разрешаване на много въпроси, свързани с религията, но е много трудно да се разрешат в такава атмосфера. Това би било възможно единствено чрез колективни усилия.
От научна гледна точка, един вярващ не може да изповядва убеждението, че това, което знае е достатъчно за него. Истинският вярващ през целия си живот трябва да търси нови хоризонти и да научава нови неща.
Или по-точно науката трябва да насърчава човека към добри дела, защото наученото има стойност само тогава, когато го приближава до Всевишния. Човек трябва да се стреми да използва на практика това, което е научил, и така да се стреми към сближаване с Всевишния. Защото Пратеника на Аллах изтъква: „Който напредва в науката, но добрите му постъпки и вяра не се увеличават, той се отдалечава от Аллах.” Тоест, ако продължава да е подвластен на страстите си, въпреки знанията си, такъв учен само се отдалечава от своя Създател.
Да, човек, който смята, че това, което върши е недостатъчно, използва всички възможности, отредени му от Всевишния да върви по Неговия път и оползотворява всяка част от деня и нощта и всеки миг от живота си, и докато върви по пътя на Аллах понякога забравя пътя към дома си. Понякога не може да си спомни как изглеждат лицата на децата му и винаги се стреми да върши праведни дела. Истинският вярващ в мечтите ми е човек, на когото спира дъхът, служейки на религията и който умира не в леглото си, а докато е в служба на човечеството. Когато чуя, че един такъв човек е починал, очите ми се изпълват със сълзи и с тъга плача за него, но в същото време сълзите ми са потвърждение на чувствата ми. Защото истинският вярващ е този, който е неуморим и предава последния си дъх, вървейки по пътя, който е избрал.
Човек с подобна душа, никога не се задоволява с нещата, които върши. Не счита за достатъчно нищо, което е направил дотогава. Винаги живее с опасението, че не се възползва от възможностите, които Аллах му е отредил. Забравя за сторените добрини и търси начини да помогне на другите, като изрича „Няма ли още”. Искреността и добрият нрав са присъщи на такъв човек и той не счита за достатъчно нито знанията си, нито качествата си и извършените от него полезни неща.
Не трябва да се забравя също, че едно е да се приеме съществуването на волята, да се полагат усилия, старания и решимост за волеви действия и тази способност, дадена от Всевишния да се използва докрай и е съвсем друго човек да разчита само на себе си, да мисли, че е способен на всичко и да си приписва качество, присъщо на Всевишния.
Истинският вярващ, от една страна, използва по най-добрия начин волята, отредена му от Всевишния Аллах, а от друга страна, отправя следната молитва към Създателя си: „Всевишни, не ме оставяй дори и за миг насаме с душата ми”. Той не разчита на душата си, а на Всевишния. За него злите помисли на душата са най-големият враг. За него Аллах е най-добрият съдник, приятел и помощник. Той се доверява и уповава единствено на Всевишния.
Наистина вярващият човек изрича само истината: „Господи наш, на Теб се уповаваме и пред Теб се покайваме, и към Теб е завръщането.” (Коран, 60: 4). Това е Неговият път, пътят на спасението…
