Друг важен факт, свързан с целта на идването на пророците е, че те са изпратени да бъдат еталон за поведение на хората. В Свещения Коран се казва: “[Пророците – ] те са онези, които Аллах напъти. Следвай техния прав път!” (6: 90).
Трябва да имаме в предвид, че и на Пророка ни били изредени имената на предшестващите го пророци и му било повелено да ги следва. В Свещения Коран се съдържа следното обръщение към нас, хората: “Пратеника на Аллах е прекрасен образец за вас – за всеки, който се надява на Аллах и на Сетния ден, и често споменава Аллах.” (33: 21).
Пророците са наши предводители и имáми.[1] Както при отслужването на намаза обвързваме действията си с тези на имàма, така и във всеки миг от живота си подражаваме на Пророка. Защото единствено той и останалите пророци са олицетворение на истинския живот за нас. Първите мюсюлмани изцяло съгласували постъпките си с тези на Пророка. Затова както те, така и онези след тях заслужили да бъдат похвалени от Божия Пратеник, който казва:
“Ще дойде време, една общност ще води свещена борба и ще бъдат попитани:
– Има ли такива помежду ви, които да са видели Божия Пратеник?
А те ще отвърнат:
– Да.
След което победата им ще бъде улеснена. После ще дойде друга общност, която също ще води свещена борба. И те ще бъдат попитани:
– Има ли помежду ви хора, които са видели поне един сподвижник на Божия Пратеник?
А те ще отвърнат:
– Да.
И тяхната победа ще бъде улеснена. По-късно една общност отново ще води свещена борба. И те ще бъдат запитани:
– Има ли помежду ви приятели на онези, които са видели сподвижниците на Божия Пратеник?
И те ще отвърнат:
– Да.
За тях ще бъдат отворени вратите на твърдината и победата им ще бъде улеснена.”[2]
В един хадис Пророка казва: “Най-честити измежду хората са онези, които са живели в моята епоха. След тях – техните следовници, а след тях последователите им.”[3] С тези думи Пророка акцентира върху значимостта на епохите, близки до времето, в което е живял. Защото сподвижниците му изключително много внимавали животът, чувствата и мислите им да бъдат в пълен синхрон с живота, чувствата и мислите на Божия Пратеник. Всъщност следването на този модел и еталон, избран от Бога, трябвало да бъде висша цел, както и станало. Да, сподвижниците му, техните следовници и последователите им били много по-чувствителни към тази тема от когото и да било друг. От тази гледна точка те са по-честити от хората, живели в други епохи. Месията казва: “Знамената на блажените са в собствените им ръце”. С думата “блажени” имал предвид общността на нашия Пророк. Това е голяма възхвала. В един макар не дотолкова достоверен хадис Пророка ни казва: “Учените от моята общност са като пророците на Израилевия род”.[4] Да, те се били извисили толкова високо, следвайки примера на Пророка ни, че достигнали границата, откъдето започва пророчеството.
Най-ярък пример в това отношение е блажения Омар със своята всеотдайност и покорство, за когото истинският пътеводител и водач е бил Пророка, и във всичките си действия той подражавал единствено на Пратеника на Аллах. Омар е неповторима личност, възприела начина на живот на Пророка. Дори когато вратите на Рим и Византия се отворили докрай за него и държавите и народите приели да станат негови покорни слуги, нищо не се променило в житейските му стереотипи. По негово време е завладян Ерусалим, който днес е опечален, страдащ, поробен и е черно петно в лицето на ислямския свят. Въпреки че военното надмощие е било факт, свещениците известно време упорствали и не били съгласни да предадат ключовете за града със следния аргумент: “Сред вас не виждаме човека, който трябва да приеме ключовете за града и затова ги задържаме.” След като му докладвали за положението великият халиф тръгнал към града. Но понеже не притежавал собствена камила, взел една от държавните, на която се редували заедно с придружаващия го роб, и така стигнали до Ерусалим. По ирония на съдбата тъкмо когато пристигнали в града, на роба било ред да се качи на камилата. Халифът Омар слязъл от камилата и въпреки настояването на роба, качил него на животното, взел поводите и влязъл в града.
Очевидците на тази негова постъпка били силно впечатлени и му предали ключовете на града, казвайки, че “това е ликът на човека, за когото се споменава в книгите ни.”
Великият Омар бил ранен с нож от ирански огнепоклонник и лежал в кома. Организмът му не приемал храна, нито говорел, нито реагирал на шума около себе си. Когато слугата му го попитал дали желае храна или вода, или не отговарял, или чрез мимики с очите отвръщал, че не желае. Ала когато го приканвали към молитва с думите: “Повелителю на вярващите, време е за намаз!”, той ставал, повтаряйки, че “онзи, който се откаже от намаза, няма да бъде възнаграден с Божията благодат”, и отслужвал молитвата, въпреки кървенето на раните си.[5]
Постъпвал така, защото видял същото от своя Пътеводител. Той се подчинил и покорил на своя пророк и бил пример за идните поколения. Да, една от целите, заради които е изпратен Пророка, е да бъде модел за подражание на своята общност.
[1] “имам” – духовник и религиозен водач при мюсюлманите – Б. пр.
[2] Buhari, Fezailu’l-Ashab, 1; Müslim, Fezailu’s-Sahabe, 208-209.
[3] Buhari, Fezailu’l-Ashab, 1; Müslim, Fezailu’s-Sahabe, 212.
[4] Acluni, Keşfu’l-Hafa, 2/83.
[5] İbn Sad, Tabakat, 3/350; Heysemi, Mecmuau’z-Zevaid, 1/295.
